Ако някъде съществува книга, в която е записано всичко, което можеш да бъдеш... би ли посмял да я отвориш?
Никой не знае кога е създаден Архивът. Няма легенда за неговото начало, няма име на създател и няма епоха, към която да принадлежи. Още по-странното е, че никой не може да каже къде се намира. Векове наред различни народи са разказвали истории за място, където се пази всичко, което човек е бил, всичко, което е, и всичко, което един ден би могъл да стане. Едни го наричали Дом на съдбите, други – Библиотеката на душите, трети вярвали, че съществува отвъд звездите. Истината вероятно е много по-проста. Архивът никога не е бил далеч. Просто не принадлежи на света, който виждаме с очите си.
Разказват, че ако прекрачиш прага му, няма да чуеш гласове, няма да срещнеш пазачи и няма да откриеш карти, които да ти покажат накъде да поемеш. Ще те посрещне тишина, толкова дълбока, че ще започнеш да чуваш собствените си мисли по различен начин. Светлината не идва от лампи или прозорци. Тя сякаш се ражда между безкрайните редици от книги, които се издигат нагоре, докато погледът престане да различава къде свършват рафтовете и започва небето.
В началото всичко изглежда еднакво. Хиляди, милиони книги, подредени с удивителна точност. После погледът ти започва да забелязва подробности. Няма имена на писатели. Няма известни заглавия. По всяка корица е изписано само едно име. Името на човек, който точно в този момент някъде по света живее своя живот. Докато той прави избори, смее се, обича, губи, прощава или започва отначало, страниците на неговата книга тихо се променят, сякаш някой продължава да пише историята заедно с него.
