Още като деца започваме да се сравняваме, без дори да осъзнаваме, че го правим. Седим в една класна стая, играем на една площадка, растем в един и същи свят, а въпреки това всеки от нас носи нещо различно. Едно дете рисува с такава лекота, сякаш цветовете сами намират пътя към ръката му. Друго може да разкаже история и всички да замълчат, заслушани в думите му. Трето събира около себе си приятели и организира игрите така, че всеки да се чувства част от нещо важно. Четвърто разглобява играчките, поправя ги и разбира как работят нещата, още преди възрастните да са намерили отвертката. Тогава никой не мисли за таланти, предназначение или призвание. Това са просто естествените проявления на онова, което човек носи в себе си.
После обаче идва времето, в което започваме да измерваме стойността си през очите на другите. Училището, оценките, сравненията, съветите, понякога дори добронамерените думи на близките постепенно ни убеждават, че има някакъв правилен начин да бъдем успешни. Започваме да гледаме хората около себе си и да си задаваме въпроси. Защо той говори по-уверено? Защо тя печели повече? Защо някой друг изглежда по-харесван, по-талантлив или по-успешен? И без да усетим, тръгваме по път, който често няма нищо общо с нашия собствен.
Така се случва странното объркване, което съпътства много хора години наред. Човек започва да вярва, че трябва да може всичко. Да бъде уверен лидер, харизматичен оратор, успешен предприемач, добър партньор, вдъхновяващ приятел и безупречен професионалист едновременно. А животът никога не е изисквал подобно нещо. Животът сякаш има друг план. Колкото повече се отдалечаваш от собствената си природа, толкова по-често започва да ти изпраща знаци. Понякога под формата на умора. Понякога като усещане за празнота след поредното постижение. Понякога като необяснимо чувство, че вървиш напред, но не стигаш никъде.
