Пътят ме беше отвел дълбоко в сърцето на храма. След дълги коридори, покрити с древни символи, и след множество врати, зад които се криеха забравени истории, най-сетне достигнах до една малка зала, осветена от златистата светлина на факли. Въздухът беше неподвижен, сякаш времето бе спряло преди хиляди години и оттогава никой не бе нарушавал покоя му.
В центъра на залата стоеше каменен олтар. Върху него лежеше огромен свитък, чиито краища бяха украсени със знаци, които не можех да разчета. Отначало ми се стори, че е обикновен древен ръкопис, останал тук от времето на жреците. Но когато пристъпих по-близо, забелязах нещо странно. Свитъкът не беше изпълнен с един и същ текст.
Сякаш се променяше.
Сякаш за всеки човек показваше различни думи.
Тогава разбрах легендата, която старите пазители на храма шепнели помежду си. Разказвали, че всеки човек носи в сърцето си собствен свитък. На него са записани надеждите, страховете, уроците, дарбите и истините, които душата му трябва да открие по своя път. Повечето хора никога не успяват да го прочетат. Други чуват само откъси от него в сънищата си. Но понякога, когато времето е дошло, свитъкът сам избира да се разкрие.
Пред теб сега стоят четири различни свитъка.
Не избирай с разума си.
Не се опитвай да отгатваш кой е най-добрият или най-правилният.
Просто позволи на погледа си да се спре там, където нещо вътре в теб вече е направило своя избор.
Възможно е именно там да е записано посланието, което сърцето ти чака от много дълго време.