Добре, но преди да стигнем до мечтите — нека поговорим за онзи момент, в който осъзнаваш, че имаш мечта. Не е романтично, хора. При мен стана така: легнала, гледам тавана, часът е някакъв абсурден като 1 през нощта, и изведнъж ми идва мисълта "чакай, аз какво правя с живота си?" Нормален вторник, нищо специално не се е случило, просто мозъкът ми е решил точно тогава да ми сервира екзистенциална криза. Благодаря, мозък, много полезно.
И тогава излизат мечтите. Не красивите, наредените, тези за пред хората — а истинските. Тихите. Малко неудобните. Онези, за които не говориш на масата с роднини, защото ще последва или смях, или тежко мълчание, или — най-страшното — въпросът "ама то реалистично ли е?" Реалистично! Като че ли мечтата трябва да мине одит преди да й дадеш право да съществува.
Моята мечта е да живея на брега на морето или до езеро. Да се събуждам с вода пред очите. Да работя спокойно, да чувствам въздуха различно, да имам усещането, че животът ми е мой, а не нещо, което просто се случва с мен докато аз гледам. И знаете ли какво прави тази мечта? Не ми дава мира. Буквално. Тя е като онзи приятел, който те звъни в 10 сутринта в събота — не го каниш, не очакваш го, но ето го. Пак е тук. Пак иска внимание.
И това е хубавото и лудото едновременно — мечтите не си тръгват. Колкото и да ги заравяш под "рационалното мислене" и "да бъдем реалисти", те се връщат. Като котка, която си изгонил от кухнята — след пет минути пак е там и те гледа с онзи поглед. Ако мечтата продължава да те преследва години наред, може би не е случайна, а? Може би е знак, че трябва да й обърнеш внимание, вместо да й казваш "не сега, зает съм".
Защото иначе — и тук идва истината, малко тъжна, но истинска част — животът много лесно се превръща в списък. Работа, сметки, задачи, хора, които искат нещо от теб, неща, които трябва да станат... и изведнъж гледаш назад и се питаш "добре, а аз кога живях?" Не кога съм правила нещата, които трябва. А кога съм правила нещата, които искам. И ако отговорът е мъглив или го няма — това е знакът. Не чакай по-голям знак, по-ясен знак, небесни тромпети. Това е.
Аз стигнах до там по доста смешен и скъп начин — давах пари на хора да ми правят нещата, получавах нещо, което отдалеч приличаше на идеята ми, плащах пак, получавах пак същото, и така в кръг докато не ми светна лампичката, че може би трябва аз да се науча. Revolutionary concept, знам. И почнах — бавно, с грешки, с моменти на пълно объркване, с въпроса "дали изобщо мога" поне веднъж на ден — но почнах. И нещо странно се случи: започнах да вярвам на себе си повече. Не защото изведнъж станах експерт, а защото спрях да чакам някой друг да ми изгради живота, който аз виждам в главата си.
И не, не стана за един ден, и не е лесно, и има дни в които ми идва да зарежа всичко и да гледам сериали в отричане. Но мечтата — тя е там. Чака. Търпелива е, малко досадна, но търпелива. И всяка малка стъпка към нея се брои. Всяко нещо, което научиш. Всеки път, в който продължиш вместо да се откажеш. Всяко "ще опитам" вместо "не мога". Всичко това се натрупва и в един момент се обръщаш и виждаш, че вече не си същият човек като преди година.
Така че — казвали са го и е вярно — една крачка те дели от мечтата ти. Само че тази крачка не е някакъв кинематографичен скок с музика на заден план. Понякога е просто да решиш, че имаш право да искаш повече. Да спреш да се извиняваш за мечтите си. Да спреш да чакаш перфектния момент, защото той не идва — идва само следващият момент, и после следващият, и в един от тях можеш да направиш нещо. Направи го тогава. Малко, голямо, не питай — просто направи го. Защото не става лесно, но става. И аз го знам не като хубава мисъл за мотивационен постер, а като нещо, което го живея всеки ден.
Знаеш ли кое е странното? Понякога седиш вечерта, скролваш безсмислено, и изведнъж те удря въпросът — чакай, аз какво всъщност искам? Не какво трябва да искам. Не какво звучи разумно. А какво наистина, дълбоко в себе си, искам от живота си. И отговорът или не идва веднага, или идва, но ти е неудобно от него, защото е по-голям отколкото се осмеляваш да признаеш на глас.
При мен е така от доста време. Имам мечти — истински, лични, от онези, за които не говориш на масата с роднини, защото веднага ще последва "ама реалистично ли е?" Имам неща, които искам да сбъдна, места, където искам да стигна, живот, който виждам ясно в главата си. И стъпка по стъпка вървя към него — бавно, понякога с грешки, понякога с яд, но вървя. Защото се научих, че ако аз не тръгна към живота, който искам, никой няма да го направи вместо мен.
И в един момент ми дойде идеята да направя този тест — „Какво в теб иска да се сбъдне?" — защото вярвам, че всеки носи нещо вътре, което чака да бъде видяно. Нещо, което не си дал право да искаш. Нещо, което си заровил под "ще видим" и "някой ден" и "не е точното време". И понякога трябва само едно малко нещо да те бутне в правилната посока.
И ето, избери…
- Стар влак, готов да тръгне през нощта
- Огромна библиотека със светещи книги и тайни врати
- Тясна пътека през мъглива гора
- Висок покрив над светлините на голям град
- Самотен фар сред бурно море
- Златен мост над тъмна бездна
- Малка лодка в тихо езеро под лунна светлина
- Старо огледало в изоставена стая
- Каменни стълби, водещи нагоре към небето
- Огън, горящ насред тъмна поляна
- Изоставен увеселителен парк през нощта
- Тайна градина, скрита зад висока каменна стена
И сега подредбата те очаква...