Бялата лястовица символ на човешката надежда, на светлото начало в живота.
„Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен; дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужава да живеят. Когато не вали такъв дъжд, всичко в душата умира, въпреки че тялото продължава да живее. За такъв човек би могло да се каже, че тялото му някога е имало душа.“
Паулу Коелю
Човек, без надежда не може да живее, всеки се надява на хубавото, което може да му се случи на този свят! Надеждата е нещо прекрасно стига да имаш очите да погледнеш към залеза и да се усмихнеш, да откриеш красотата в цветовете на малко цвете.
Ако можеш да откриеш наслада в движението на пеперуда, и ако усмивката на дете все още може да стопли сърцето ти, тогава все още имаш надежда.
Ако можеш да видиш доброто в другите хора и шума от падащия дъжд по покрива все още може да те приспи, тогава ти все още имаш надежда.
Ако дъгата все още те кара да спираш и да гледаш в захлас, и ако твоя домашен любимец все още се чувства доволен под твоите ласки, тогава ти все още имаш надежда.
Ако срещаш нови хора с въодушевление и оптимизъм, и ако не караш хората да се съмняват, тогава ти все още имаш надежда.
Ако все още предлагаш ръката си в знак на приятелство и получаването на неочаквани писма или картички те кара да се вълнуваш, тогава ти все още имаш надежда.
Ако страданието на другите все още те изпълва с болка и те разстройва, и ако отказваш да оставиш едно приятелство да си отиде, тогава ти все още имаш надежда.
Ако можеш да погледнеш назад към миналото и да се усмихнеш и когато се изправиш пред лошото, когато ти казват, че всичко е безсмислено, а ти все още завършваш с фразата „да, но…“, тогава ти все още имаш надежда.
Надеждата е нещо прекрасно. Тя завива, усуква се, понякога се скрива, но рядко се съкрушава. Тя ни подкрепя, когато нищо друго не може. Дава ни причини да продължим и ни окуражава, когато си казваме, че е по-добре да се откажем.
Надеждата поставя усмивка на лицата ни, когато сърцето не може да управлява. Надеждата кара краката ни да се движат по правилния път, когато очите ни не го виждат. Надеждата ни кара да действаме тогава, когато сме объркани и не знаем посоката. Надеждата е нещо прекрасно. Тя може да се открие във всеки от нас и да осветли дори и най-тъмните места в душите ни.
Надеждата е сложен феномен! Тя е положителна емоция, но но не бива да я превръщаме в илюзия. Често не искайки да приемем реалността, се захващаме като удавник за сламка за нещо дребно и върху него градим въздушни кули. Ако няма нищо, за което да се захванем, дори си измисляме нещо, в което да се вкопчим. Това е по-скоро неприемане, отказ да се видят нещата каквито са, бягство от реалността. Тъпчем на едно място, въртим се в кръг, измъчваме се и не ни хрумва да пробваме по друг начин или да отворим друга страница. Така постепенно надеждата се обръща срещу нас и бавно ни убива…
Често хората заемаме пасивна роля и бягаме от отговорност. Надяваме се помощта да дойде отвън – от някого около нас или „свише“. А ние къде сме? Само чакаме и се надяваме?
„Надявам се“ е фраза на жертва. Тя почти не се различава от „съмнявам се“. Когато казваме „надявам се“, все едно казваме: „съмнявам се, но все пак се надявам, че може пък и да стане.“
Заменете думата „надявам се“ с думата „вярвам“ или още по-добре със „знам“ и веднага ще усетите разликата.
Когато кажем: „знам, че ще получа тази работа, знам, че ще сбъдна мечтата си, знам, че ще оздравея“ и т.н., решението вече е взето, ние се включваме активно и поемаме нещата в свои ръце.
Разбира се, не е лошо човек да се надява, но надеждата може да ни крепи и да бъде лъч светлина в тъмното тогава,
когато присъстваме и ние, когато не бягаме от реалността и поемем отговорност, когато сме гъвкави и сме отворени за различни варианти, когато се доверяваме на себе си, когато кажем „да“ на неочакваните обрати в нашия живот, видим ги положително и съумем да се възползваме от тях.
„Думата, която Господ е изписал на челото на всеки човек е Надежда“.
Виктор Юго
Гена Иванова Живкова-Чолакова